Колко бързо минава времето от музикална гледна точка...

Днес на работа се бях отдала на така да се каже "гъзобръкващи" баладки от сорта на Алис Купър - Пойзън, Остава - Шоколад, Депеч Мод - Итс ноу гууд и така нататък... и се замислих за това колко бързо минава времето от музикална гледна точка... Странно звучи и е трудно за разбиране, но аз ще ви обясня какво имам в предвид ->
А бяхме младиии и глупави, и се криехме от мама и тате да слушаме култовия първи албум на Гумени Глави - "Квартал номер 13" със паметните песни от сорта на "Ще му разбия главата" и "Извинявай скъпа моя"... После преминаваме към великия спор: Тейк Дет или Ийст 17, после се преминава на Спайс Гърлс или Бекстрийт Бойс и хоооп - вече си станал 6-и - 7-и клас и си скъсваш гърлото на "Жива рана", защото виждаш ли, любовта на живота ти те е зарязала (което след години изглежда смешно, но на момента си е причина за Апокалипсис!). После, като вече един начинаещ метъл си луд по Гуано, ЛП, ЛБ и Слипкнот, ест сред ежедневната доза метъл задължително присъстват депресарските песни като "Рънауей", "Съмуеър ай билонг", "Ноубади ловз ми" и т.н., и това е само защото гореспоменатия начинаещ метъл си мисли, че е гот да си сдухан или пък, че така е модерно :) После идва времето на мноооогоооотоооо трева и алкохол и ест. идва и времето на Грийн дей, Папа Роуч и т.н, на скейта, на паданията... Задължително се минава през периода "Нирвана" и многократните мисли и псевдо опити за самоубиййство ("Или се гръмни като Кърт, или не те признавам за бунтар... ама ти си решаваш" /10х на кики/)После обаче, нещата стават по-интересни, защото въпросния метъл/скейтър/пънкар или общо казано една бъдеща отрепка (в лицето на фешън гъзарите), осъзнава че може да се слушат конкретните стилове и без да изглеждаш като клошар и всякакви производни... Започваш да осъзнаваш, че действията, а не дрехите правят човека... Тогава обаче идва шибания момент, в който изобщо не знаеш какъв си, какво искаш от себе си и от другите, чудиш се "Има ли любов?", дереш гърло на "Пойзън" и правиш многократни опити да изпиеш повече от литър ром на гладно и въпреки, че всеки следващ махмурлук е по-ужасен ти продължаваш да опитваш... Минава и този период, и идва момента, в който музиката не ти прави толкова голямо впечетление, важни са хората около теб. Осъзнаваш, че всеки стил музика има своите положителни страни (е, почти всеки де) и осъзнаваш, че 50 гиги музика е много малко, защото стилове много и настроения много...
Осъзнаваш, че на 20 години (баси колко грозно звучи) от пънкарчето-бунтарче от преди 5-6-7 години е останало много малко, но същевременно още си е живо и само чака подходящия момент, за да те завладее отново...
И в крайна сметка си пускаш Пластик Бо - 5 куплета, наливаш си една студена бира и си казваш "Мамка му! Винаги може да е по-зле!!!"


re[SPEK]t към всички гореизброени групи... и към пънкарчетата-бунтари, които все още пазим в себе си :)